Натрупаната в семейната среда агресия и неудовлетвореност децата избиват на улицата или в училище.

Търсейки най-доброто училище, родителите често забравят простата истина, че образованието може да направи детето умно, но то ще бъде щастливо само чрез сърдечното, разумно общуване с близките и любими хора. Разбира се, децата копират това, което виждат в семейството си. Затова е важно при взаимоотношенията в едно семейство да се опази уважението. Ако родителите се провалят в това, животът става доста неудобен. Те трябва от рано да определят пред децата точни и ясни правила и граници, като едновременно с това не спират да им показват, че ги обичат. Децата не отварят сърцата си за правила, а за взаимоотношения. Одобрението и приемането са двете главни компоненти, които създават любовта в родителския баланс. Приемането показва на детето, че то само е стойностно, а одобрението – че това, което прави, е стойностно. Когато децата усетят истинско приемане от своите родители, те се чувстват сигурни. Тогава те разбират, че са ценни, че имат стойност, която не се определя от това дали са успели или не. По този начин научават, че са обичани заради самите тях. Редовният контрол и отчитане на резултатите развиват самодисциплина, самоконтрол и умения за взимане на решения. Много е важно родителите да бъдат информирани и обучени на тези важни умения, и да проявят постоянство в безусловната си любов към децата.

Много често обаче родителите бъркат безусловната любов с възпитанието без правила. Безусловната любов означава да обичаш детето си, въпреки грешките, които допуска, и да му покажеш, че го обичаш такова. Добре е родителите да са наясно с психичните процеси, които предизвикват с неясните си послания у децата и когато едно дете допусне грешка, то да бъде критикувано заради самата грешка и постъпка, без да бъде засягана цялата му личност. Условната любов действа абсолютно деструктивно върху детската психика. Например, реплики от типа на „Ако си послушен, ще те обичам“ са напълно погрешни. Условната любов изкривява представата на детето за собствената му личност. Играе ролята на криво огледало. Затова според мен добър възпитателен подход е да се използва т.нар. теория на доближаването, която се изразява в търсенето на похвали. Родителите трябва да насърчават и да благодарят на децата си. Тази теория е свързана с постоянно поощряване на желаното поведение. За съжаление обаче, много често ние, българите, правим точно обратното- критикуваме.Да, наказания трябва да има, но да са свързани с ясно договорени правила. Например, детето да е наясно, че ако направи дадено нещо, то ще постигне определена цел. Това е важно за него, за да се ориентира в допустимите граници. В противен случай, когато няма санкция, детето става консуматор. Затова много често в такива случаи родителите и децата си разменят ролите – децата правят каквото си поискат и командват родителите. Затова казвам, че трябва да има санкция, но тя трябва да е премерена. Все пак когато отиваш на работа се съобразяваш с вътрешния ред на институцията, в която работиш. Постоянството в договорените правила и от двамата родители не унищожава инициативността и желаното поведение, стига това наистина да е говорено правилно между родителя и детето. Много често обаче родителите искат да осъществят собствените си амбиции, като подтикват децата да вършат неща, които не са съобразени с техните интереси. От съществено значение е родителят да има реална представа от нивото на развитие на своето дете и да е наясно с това какво желае да учи, да тренира, да танцува и т.н. Защото когато родителят е авторитарен, детето няма друг избор и се съобразява с него, натрупвайки неудовлетвореност и гняв. Това води до фрустрация у него. И тя се изразява в това да правиш нещо, което трябва, а не, което искаш. Така се стига до натрупване на доста напрежение и агресия, която може да бъде насочена в две посоки. От една страна – към други деца, съученици, по-малък брат или сестра, или да бъде насочена навътре. Това е т. нар. автоагресия, която впоследствие води до депресия.Детската агресия се поражда от лошите взаимоотношения в семейството. Неглижирането на децата от страна на родителите. Не е тайна, че българското семейство е в сериозна криза и много бракове се разпадат. Децата са поставени в условия да се съобразяват с новите приятели и партньори на своите родители, с доведени братя и сестри. Тъй като ние като родители сме притиснати да се занимаваме с хиляди неща, не ни остава много време за децата ни. Затова често не знаем как да разговаряме с тях. Обикновено си говорим само за училище, особено в юношеската възраст. А децата имат нужда да споделят как се чувстват, какви впечатления имат. Децата не са само ученици, те са и в социална роля на дете. Освен това, когато в едно семейство има агресивно поведение между самите родители, това се приема за нещо нормално от децата и те започват да се държат по същия начин. Не случайно момичетата, чиито бащи пият или бият съпругите си, се женят за същия тип мъже.Чрез агресията децата избиват комплекси – това, което не получават под формата на обич и внимание. Необходимо е родителите да показват на децата си, че ги обичат. Засвидетелстваната любов е тази, която изгражда в децата чувство, че заслужават да са обичани. А когато се чувстват обичани, имат увереността, която им трябва, да създадат приятелства извън семейството си. Много момичета се съгласяват да водят сексуален живот, тъй като искат да докажат, че са привлекателни и заслужават любов. Пълноценните отношения с родителите създават в детето инстинкт, че то е ценно и обичано. Също така, че е някой, за който си струва да се грижиш. Тези деца могат да се адаптират по-лесно в непозната среда и рядко губят контрол над своето поведение. Ето защо е много важно семейството да си е на мястото. Когато това не е точно така, се стига до т. нар. девиации в поведението. Те са свързани с агресия, с бягане от училище, с ученическо насилие, склонност към зависимост. Много е важно и времето, което родителите прекарват със своите деца. Погрешно е схващането, че когато детето порасне и стане юноша, той не се нуждае от внимание. Това не е така, защото повечето тийнейджъри споделят, че биха се чувствали много по-добре, ако някой възрастен човек ги изслуша. Те искат да има някой, пред който да мислят на глас и който да ги подкрепи. Когато има добра доверителна връзка със собствения си родител, възрастта на прехода преминава по по-безболезнен начин. Много е важно родителите да знаят, че времето, което имат да отделят, изслушат и разберат юношата, е „сега“. Те не разполагат с миналото или бъдещето. Доказано е, че тийнейджър, който има добра връзка с родителя си, много по-рядко е склонен към опасно поведение. От присъствието на родителя зависи дали детето ще оцелее. Съпричастността на родителя е ключът към повеждането на юношата през бурните години на пубертета.

 

Интервю във в.Телеграф